Фрагмент от българската корица на "Момичето, което си играеше с огъня".

Средната част от трилогията на шведа Стиг Ларшон е фантастична. Ако си спомняте, в първата книга за вестник „Милениум” разследващият журналист Микаел Блумквист се занимаваше с десетилетна загадка за изчезналата племенница на крупен бизнесмен, а междувременно се опитваше да изчисти авторитета на името си, забъркано в скандален конфликт с боса на „легалната” мафия в Швеция Венестрьом.

Втората част от трилогията, „Момичето, което си играеше с огъня”, насочва към колоритния образ на Лисбет Саландер. Именно хилавата хакерка с доста необичаен характер донесе на „Мъжете, които мразеха жените” привкуса на нещо различно от обикновена кримка.

Сега Лисбет е още по-богата на странности, по-богата с няколко милиона и… забъркана в сериозни неприятности, обвързващи я за втори път с журналиста Микаел Блумквист.

Без спойлери – героите в „Момичето, което си играеше с огъня” са още по-живи отпреди, действието е по-динамично, броят на гледните точки е неколкократно по-голям от този в първия „Милениум”.

Обемът на книгата е значителен – 640 страници, но те се четат толкова леко, че изобщо не се усещат. Стилово обаче има трески за дялане – дали това се дължи на спецификата на Ларшон или на известни колебания у преводача Неда Димова-Бренстрьом, не мога да кажа – със сигурност обаче щом и на мен, за когото художественият стил е толкова важен за цялостното впечатление, „Момичето, което си играеше с огъня” представлява обект на почти максимална оценка в сферата на популярната фикция, то значи книгата определено не е за изхвърляне.

Криминалните класици ряпа да ядат – когато говорим за „Милениум”, става дума за висш пилотаж. Уверете се сами, откъс от книгата има на сайта на Колибри. Помнете обаче, че силата на романа, смятам, е в единството му като такъв – и най-вече във връзките му с първия и третия. Просто си представете за какво ще става дума в последната част от трилогията…

Литературата Днес

 Отпечатване    Изпрати на приятел    Дискутирай    Добави в НД